Веселите наказания

от Ники Попгеоргиев
Април 2021

— И Вие ли?

Джереми се обърна към бялото като платно лице на жената до него. Видя писъка в очите й, а след това погледна ръцете, които бе вкопчила в коланите и бързо извърна поглед обратно навън. Стомахът му се беше свил на топка. Съвсем ново чувство през този ден, в който до сега само свят му се виеше.

— Моля?

— И Вие ли казвам, ходите при доктор Колинс? – Джереми изкрещя въпроса, надвиквайки шума на изкачващия механизъм, чието тракане се забиваше в мозъка му.

— Не Ви разбирам – изкрещя в отговор жената, но за Джереми тя спря да съществува в същия момент, в който и тракането спря. Настана обещаваща тишина, точно такава, каквато да го накара да не може да си поеме дъх от ужас. Дори веселите подвиквания, идващи от вагоните зад него, заглъхнаха в очакване. На четиридесет и четири метра над земята, Джереми чуваше само шепота на вятъра, който надигаше косата му по начина, по който най-много мразеше. За първи път в живота си, не вдигна ръка да я заглади и косата му се развя над плешивината като ръкавица. Вместо това, зениците му, на които и сова можеше да завиди, зашариха из долината. От висотата на положението си му се стори, че вижда океана на 300км западно. Джереми завъртя глава, избърса насълзените си от напрежение очи отърквайки ги с рамо и океана изчезна. Изчезнаха и облаците, сред които му се стори, че се рее, след като някой изръмжа зад него „Момче я разкарай тая цигара“. Всъщност, погледът му стигна само до паркинга. След кратък миг на изненада, сподавен вик на щастие накара жената до него да подскочи и да загуби съзнание. Джереми безпогрешно разпозна колата си и й отдаде цялата любов, надежда и желание, на които беше способен събирателно от целия си живот, да бъде там вместо тук. Вероятно щеше да откъсне дори ръка от облегалките, в които се беше впил и да я протегне към тази жадувана реалност, ако зад себе си не беше чул дрезгавия глас на мутиращ тийнейджър.

— Да не се развали нещо, бе? Кво става тука ?

Джереми опита да се извърне към гласа, който му се стори, че казва нещо подобно на „Трябва ли така да гори този самолетен двигател?“, но коланите се впиха в гърдите му и то точно навреме, защото друг весел глас отхвърли тази опасност, съобщавайки за следващата.

— Не бе, тръгваме!

Първото пропадане го изненада. По две линии. Едната изненада беше свързана с факта, че му отхвръкнаха очилата, а другата, че не се беше сетил да си ги махне. Останалите му чувства не успяха да го изненадат, защото изостанаха. Батманът, както добре беше запомнил от табелата, която закачливо осведомяваше за параметрите на този ролеркостър, започваше с рекламата на „отвъд-90-градусов-наклон“. Нататък не беше прочел, защото реши, че се шегуват. Всеки знаеше, че наклони отвъд 90 градуса няма. Камо ли професор Джереми Кокър, доктор по математика.

Е сега, докато той се носеше със шеметна скорост по релсата на най-големия ролеркостър в западните щати, сетивата на Джереми плавно и полека се носеха зад него по дъгата на отвъд-90-градусовия-наклон и внимателно изучаваха всеки нейн сантиметър. В момента, в който успяха да настигнат своя собственик, избухнаха в главата и тялото му като фойерверките в Хонг Конг за китайската Нова Година. Това по най-случайна случайност, съвпадна с двойния лупинг с непретенциозен, но подъл страничен наклон, който таман дошлите чувства разпознаха (но на практика не бяха прави) като размяна на местата на стомаха и черепната кухина. Не само това, но те свършиха и още работа. Объркаха Джереми, който добре помнеше, че се беше качил най-отпред, а сега се възмути, че пред него има други. Той дори за миг реши, че влакчето е тръгнало назад, но отхвърли съвсем правилно идеята, защото съобрази, че пак няма как да вижда хора пред себе си. Можеше да му хрумне, че са застигнали предишното влакче и всеки момент ще се разбият, но заради това, че всичко ставаше след като е станало, и всяко второ чувство не успяваше да го догони, за да се почувства, не остана време за това.

Лупинга завърши, гердана от вагончета се разплете и последва второто пропадане. Този път нагоре. Пропадна главата на Джереми, която остро се заби между раменете му и застина в това положение, но само за заблуда, защото в следващия момент изхвръкна центробежно, като комета по допирателна. Този букет от най-много преживявания за единица време, съчетан с поредицата от ляв, ляв и десен завой, със скорост от 155км/ч, разтърсиха главата на професор Кокър с такава сила, с която в тайните затвори на ФБР бият шамари и изтръгват признания. Макар методът да не му беше познат, той неслучайно сработи и Джереми призна, съжали и се извини за всичко. Останалата част от пътуването послужи само за затвърждаване и не донесе нищо ново.

Месеци по-късно, останалите пътници от пътуването на Батмана, в ранния следобед на Неделята на 4 Август, все още продължават да разказват наляво и надясно, за мъжът със смешната коса от първа дясна седалка, който твърдял с най-силния глас, на който бил способен, че повече няма да слага чиниите в миялната без да ги изплакне. Специалният екип от увеселителния парк, който откачи професор Кокър от коланите, напръска го с вода, носи го на ръце, разтрива му стъпалата и му задава въпроси защо сам, 52 годишен мъж ще се вози два пъти на въртележката, един път на Катапулта и после на Батмана, не остана доволен от отговорите. Едни клатеха глава, невярващи на горещите уверения на професор Кокър, че това е част от семейната терапия на веселите наказания, препоръчана от семейния терапевт Колинс. Други клатеха глави отказвайки да повярват, че със същата терапия, но в друга комбинация, а именно Бумеранг + Кобра и два пъти Роуд Рънър Експрес, жена му се беше отучила да оставя светнато в коридора. Но всички едновременно заклатиха глава, когато Джереми попита за сезонен абонамент.

В крайна сметка, професор Джереми Кокър за малко щеше да си тръгне доволен от увеселителния парк, ако така подло не го бяха догонили на паркинга със снимката от ролеркостъра. Скъса я с достойнство, приглаждайки коса, предизвикателно впил очи в нахалния хлапак.