Терапия

от Ники Попгеоргиев
Февруари 2022

– Доцент Йорданов?

– Да, заповядайте. Кабинетът е нов.

– Но, почакайте , та аз Ви познавам!

– О да, несъмнено. Да не Ви е студено?

– Треперя от изненада, това хич не Ви приляга.

– Но моля Ви, недейте ме съди!

– Но как ще работим, това е измама!

– Търпение мила, имам програма.

– Не, аз ще си ходя, това е скандално.

– Поспрете за миг, ще е толкова жално!

– Но как ще говоря, и какво ще Ви кажа?

– Едно по едно, не бързайте драга. Оставете чадъра, внимавайте прага!

– Простете, валеше. Паркета нацапах.

– Там поседнете, не се кахърете. Вода да Ви сипя, кафе пихте ли вече?

– Добре съм, но как Вие, мен ме открихте?

– Аз ли? О не! Вие дойдохте при мене, дете.

– Обърках се много, бъдете добър. Върнете ми моля, моят чадър. Ще тръгвам, не мога. Това е нередно.

– Нередно и вредно, безредно, поредно. Голямо и малко, студено и топло. Думи човешки, пълни със грешки.

– Но моля, не искам сеанс. Отказвам. Пуснете ме. Дайте ми шанс!

– Вижте, разбирам. Само веднъж. Хонорарът ненужен е, а навънка е дъжд.

– Удобен и мек е този диван, но притеснявам се, изпитвам и срам.

– Полека кажете. Кое е това, което Ви пречи?

– Времето, бремето, лицата и хората. Полето, тревата, дъждът и градът. Трамваят, сънят, думи и Смърт. Мечтата, копнежа, строежа, надеждата. Ласките нощем, денем копнежите. Обети лъжливи, сладости криви. Моето Его, мъжете, бащата. Ревността, вината, лъжата. Тънките устни, децата, цветята.. Косите, Небето. Морето, Върхът. Денят ми, а той е толкоз проблемен. Труден и мъчен е пътят ми земен…

– Почакайте спрете, какво е това? Избършете я, моля, тази сълза.

– Простете прибързах, не беше това. Но не се притеснявайте, аз само така. 

– Животът е дълъг, уроците много, но Вие се съдите май толкова строго.

– Моля ви стига, недейте така. Ще тръгнат сега, сълза след сълза.

– Ето, предлагам Ви мойта ръка. Да вадим, проблемите една по една?

– Вие сте хитър, отстъпете сега. С думи играете, една през една!

– Но моля Ви мила, ще седна ей там. Дума да няма, хвана ме срам.

– Не там, там е далече. Но владейте си думите, мили човече! Седнете до мен, но бъдете практичен. Ще кажа на всички, какъв сте себичен!

– Аз съм виновен, простете, сънувах. Косата, гласът Ви.. не ядох, гладувах.  

– Вие сте луд и ужасен злодей. Откъде пък се взехте, от някой музей? 

– Музей? О не, но моля Ви вижте как слънцето грей. Дъждът си замина, пролет е вече. Не ви ли е топло със зимно елече?

– Безсрамник сте Вие, но останете до мен. Егото мое, държи ме във плен.

– Пленник съм аз, но ще извърна глава. Спасение търся, от тая красива уста. 

– Способен сте драги, но не търсете облаги! Страстта ви е трепет моментен, измамен. За миг ще угасне, до помен забравен.

– Нима не прочиташ в мойте очи, как всичко крещи, и бушува, и ври?

– Оставате това, сладкодумник начетен. Играта е сладка, умел сте не споря. Но признайте, на коя още така й злосториш? 

– В тези игри, недей ме кори. Вчера е друга, днеска си ти. Времето бърза и нивга не спи. 

– Защо сте се хванал за мойте ръце? Не Ви ли е срам, с туй студено сърце?

– Срамувам се тайно, но късно и нощем, денят е за друго, искам и още.

– Отдръпнете назад това бодливо лице. Върнете го не, ох нека боде. Ужасно и сладко, горчиво Ви моля. Не давайте пак пред Вас да говоря. Целувай ме страстно, лекувай ме властно. Изтрий ми живота, започвам повторно. Повече смело и по-безотговорно. Вината давам, на друг да я носи, гали ми ръцете, събувам се боса…

– …

– Вече е време, часът Ви изтече. Ето го тук, това ваше елече. 

– Да бързам ли трябва, защо пак сме на Вие? Сърцето ми може, пак да се свие.

– Вижте, денят ми е пълен за днес. А утре съм канен на дълъг конгрес. Внимавайте прага, ето чадъра. А! Ето Ви вече, влизайте Наде. А Вие госпожице, останете със здраве!