Странното изчезване на професор Стезолинов

от Ники Попгеоргиев
Октомври 2017

— Смятате ли уважаеми професор Стезолинов, че Фохимидовата киселина ще достави един чудесен, успокоителен аромат на нещастните животинчета? — професор Кореалски потърка молива в бялата си брада.
— Разбира се, разбира се. Както винаги имате великолепни хрумвания, скъпи ми професор Кореалски — кимна отривисто с глава Стезолинов — Все пак ние не сме чудовища.
— Така, така. А дали ще имате нещо против да ми го подадете, ако обичате ? Намира се на втория рафт, точно до карбоновият прах. Професор Стезолинов пъргаво се надигна на пръсти оглеждайки етажерката точно досами лабораторната маса.
— Колко жалко, че трябваше да се преместим в тази оскърбително тясна стаичка, вярвам ще се съгласите с мен. Професор Кореалски вдигна глава и хвърли поглед наоколо. Въздъхна тежко и с тъга си спомни за обширната факултетска лаборатория, където само до преди месец, весело бълбукаха безброй колбички и епруветки.
— В крайна сметка колега, нищо не пречеше, след като възстановителните работи завършиха, да се върнем обратно.
— Аз да си кажа правичката Стезолинов, съвсем недоумявам защо Деканът така крещеше и скубеше косите си. Какво толкова значат няколко си счупени прозореца и малко разхвърлянотия.
— Напълно съм съгласен с Вас! Това е само суета — въздъхна Стезолинов и неволно подръпна белите си вежди, които удивително бързо
бяха възстановили предишният си буен вид.
— И този, академик Арсенов. Какво му влиза пък на него в работата, че така да издребнява? Кой щял сега да плаща и какво трябвало да обясняват, ако не дай си боже някой бил пострадал. Е, никой не пострада, нали така?
— Разбира се, разбира се — посегна отново така неволно Стезолинов към ушите си, щастлив че възвърна слуха си само няколко дни по-късно.

— Вместо всички да се радват, че още една хипотеза беше отхвърлена, те ще ми говорят, че вратата била на трески и как сега ще убедят факултетният съвет да закупи ново лабораторно оборудване. И малко дете знае дори, че науката не идва даром — Кореалски възмутено завъртя очи.— И Стезолинов, каже ми според вас, какво имаше предвид доцент Коронгов, когато се изказа на събранието? Спомняте си вярвам, как се обърна към колегите и запита дали не било вече време? И тези безобразни намеци, които правеше, почуквайки с пръст по главата си.

— Моля ви не се кахърете, мили ми професоре. Още на следващият съвет, ще им дадем да се разберат – застрашително сви юмрук професор Стезолинов, поглеждайки през пукнатите стъкла на очилата си към синята стъкленица с надпис Фародова киселина.

— Ето, заповядайте професор Кореалски, Фохимидовата киселина — Стезолинов се надвеси над клокочещата гъста жълто – зелена течност и зацъка одобрително с език.

— Чудесно, чудесно, колега. Моля ви капнете няколко капки? Както виждате, ръцете ми са заети – подкани го Кореалски без да прекъсва работата си с хаванчето. Парченца от стритите хапчета бромадиолон хвърчаха навсякъде на всики страни.

— Разбира се, скъпи ми друже — каза Стезолинов и старателно изсипа, неголямо количество от съставката, която удостовери потъването си в гъстата течност с едно звучно „Блоп“.

— Великолепно! — щастливо отбеляза Кореалски и двамата надвесиха глави и се загледаха с любопитство в синият мехур, който ненадейно се показа на повърхността.

За техен най-голям интерес, мехурът закачливо започна да нараства. В началото стана колкото лещник, бързо нарастна до яйце, а секудна по-късно се уголеми до размерите на ябълка. Именно в този момент инстинктът на професор Стезолинов заработи безпогрешно и той отстъпи две крачки назад, само миг преди мехурът най-ненадейно се пукна. От него, с тихо съскане, се отдели тънка струйка газ, с мирис, чийто опитният и много чувствителен нос на на професор Кореалски, определи, като наподобяващ аромата на варени кестени.

— Странно! — възкликна той и разтърка брадата си, — Странно! — повтори, когато забеляза как луминисцентните лампи над главата му полетяха като птици. На Кореалски ситуацията му се видя сякаш позната и той съвсем правилно се вкопчи в ръба на работния плот. Остана в това положение за няколко секунди, които му се сториха напълно достатъчни за овладяване на положението, след което подозрително погледна към тавана.Птиците бяха кацнали по местата си и отново се бяха превърнали на луминисценти лампи, тихичко пръскайки бяла светлина.

— Ах, видяхте ли какъв мехур, колега ? — възторжено каза професор Кореалски, все още държейки течността под око. — Прекрасен, нали ? — додаде с неподправена нотка на радост. — Хей, Стезолинов, да не онемях…— започна той, поглеждайки през рамо, но замлъкна. Извърна се към стаята и повдигна вежди.

— Хубава работа! Сега точно ще намерите да излезете — каза Кореалски. В следващия миг погледът му попадна върху сребристия ключ, впъхнат в ключалката на вратата.

— Ето това вече излиза извън всякакви граници — възмути се професорът и се завтече към вратата. — Бива ли да забравите да заключите след себе си — мърмореше Кореалски, когато сложи ръка върху дръжката, решен да догони своя колега, за да го нахока строго. Натисна рязко и дръпна към себе си. Вратата не помръдна, а наместо това той политна с все сила към нея, като за малко не си разби главата.

— Но какво става тук? — промърмори и натисна отново, този път внимателно. Вратата не помръдна. Кореалски хвана внимателно ключа и бавно го завъртя. Чу изщракването на ключалката и вратата се отвори. Професорът пристъпи в коридора и последователно се огледа в едната, а след това в другата посока. От Стезолинов нямаше и следа. Ослуша се, като единствения звук, който чу, идваше от цъкането на часовника закачен над коридора. Кореалски отстъпи заднешком обратно в стаята, затвори вратата и превъртя ключа. Разгневи се не на шега.

— Колега, не Ви ли се струва, че не ни отива на възрастта, да си правим детински номера? — извика той и очите му нервно зашариха. Погледна към лабораторната маса в дъното на стаята. Разходи поглед по етажерката и тесните шкафове под нея и поклати глава. Разгледа с особено подозрение оранжевия проскубан диван и ниската масичка пред него. Погледът му мина през клетката на белите мишки и ядосано се спря върху гардероба.

— Стезолинов, не ви е срам! — каза той и рязко разтвори двете крила на гардероба. Втренчи поглед във висящите шлифери и в главата му за първи път се заформи смътното чувство, че нещо не е съвсем както трябва.В следващият един час, професор Кореалски извърши такова претършуване на малката стая, на каквото би завидял и специализиран отряд. Кореалски извърши това, в което вярваше и в своята научна работа. Единствено личната проверка можеше да даде задоволителни резултати. Теорията нищо не струваше. Отвори и затвори всички шкафове над стотина пъти. Многократно влиза и излиза от гардероба, като на два пъти дори се затвори и остана между шлиферите, чакайки очите му да свикнат с тъмнината и да съзрат обяснението на безобразната шега на Стезолинов. Прокарваше ръце по стените отвътре и душеше спаружения въздух като куче. След като гардеробът не донесе успех, Кореласки го изостави. Хукна да се катери по паянтовата етажерка, като същинска маймуна Капуцин, после се напъха цял под дивана. Бясно превърташе ключа в ключалката на всички посоки, измъкваше го и разглеждаше подозрително и пак го пъхаше в ключалката щракайки напред, назад. Кореалски никога не бе вярвал, че при едни и същи входни параметри се получават едни и същи изходни. Смяташе, че всъщност никога не се знае.

С голи ръце успя да отвори прозореца, който беше здраво закован от години. Провеси се целия до кръста, очаквайки всеки миг да види ухилената физиономия на своя колега, люлеещ се вероятно на въже от завързани чаршафи, спуснати от четвъртия етаж на факултета по Биология. Откъде Стезолинов въобще ще вземе чаршафи никак не притесняваше професора. Коварния Стезолинов най-вероятно ги е събрал сутринта от неоправеното си легло и като нищо ги е натъпкал в куфарчето си. Кореалски вдигна поглед и нагоре към покрива, изсумтя и затръшна с гръм прозореца, като се сети, че Стезолинов се задъхва дори да се изкачи половин етаж по стълбите, камо ли ще хукне като коза по хлъзгавите керемиди. Малко оставаше да започне да разковава дървения паркет, но за щастие здравата се умори от цялото това подскачане насам натам.

— Това е безобразие — тръшна се той ядосано на оранжевия диван и придърпа към себе си термоса с чай и сандвича с осолена риба. Дъвчеше бавно, а в главата му мислите препускаха като диви коне. — Стезолинов не е излязъл от стаята, вратата беше заключена. Няма къде да се скрие, прерових всичко — системно и подредено преглеждаше възможностите Кореалски, като постепенно разширяваше кръга надопусканията — Опитите с отварата за невидимост — мислеше професорът, чешейки се яростно с молива зад ухото — все още са във фазата на химическа нестабилност…Ъъъ и избухливост — с досада отбеляза той. — Така или иначе, твърде рано за реален експеримент.

Мислите му постепенно го доведоха до най-немислими и абсурдни фантазии.

— Възможно ли е Стезолинов да е работил върху нещо, което да пази в тайна от мен? — Ето това беше нещо, което професорът не можеше, а и не искаше да повярва. Притеснен и огорчен от подобни мисли, отхапа от сандвича, сдъвка и глътна също така и голямо парче от салфетката, с която многоуважаемата г-жа Ксения Конаровска завиваше неговите садвичи. Ето, че огромна буца на обида заседна на гърлото му и Кореалски се закашля. Очите му се напълниха със сълзи и само топлият чай попречи, на това професорът да се задуши от мъка.

Решителност замести разочарованието в главата на професор Кореалски. Дали не забеляза тази сутрин в очите на своя колега да проблясва някаква коварна, различна може би, изменническа искра. С трепереща от гняв ръка, Кореалски отпи отново от чая, който прокапа по брадата му.

— Не го е срам — окончателно затвърди мнението си той. — Да ми погоди такъв номер. След четиридесет години съвместна работа! Професорът без никакви скрупули изтръгна работния тефтер на Стезолинов от куфарчето подпряно до масата и бясно заразлиства страниците.

— Аха! — въодушевено извика той и се втренчи в разкривения почерк на своя колега. — Какво е това? — Кореалски присви очи, съзрял двойно подчертания текст. „Внимание, токът е платен до втори Септември!“

Първоначалният неуспех, само още повече ожесточи Корелски и той продължи да разгръща нататък. Премина с досада през календара на Стезолинов, в който намери само две бележки за тази седмица — „Четвъртък 10 часа доктор Леронтиков — простатата“ и „Събота единадесет и половина на Леонова поляна, за събора на пчеларите любители“. С изключение на една рецепта за Царска туршия с камби, която Кореалски старателно си преписа, нищо друго интересно не намери. Захвърли безпомощно тефтера, затвори очи и облегна глава назад. В такава неловка ситуация, той не си спомняше да беше оставал, с изключение може би на един случай от преди двайсетина години, когато се заключи във факултетската тоалетна. И то за нещастие точно преди Великденските празници. Тогава успя да се измъкне с достойнство от ситуацията и с нищо не издаде на студента, който влезе в тоалетната три дни по-късно, че е прекарал празника на студения под.

Кореалски отпъди срамния спомен с ръка, въздъхна и започна да се чуди, какво ще обясни сега на факултетния съвет. Вече чуваше гласът на този отвратителен старчок Коронгов. „Кореалски пак я оплескахте. Една отрова за мишки не може да направите, без да стане някоя беля.“ Професорът отвори очи и погледът му попадна право върху клетката с белите мишки. Две черни очи, не по-големи от върха на карфица, го гледаха втренчено. Кореалски загледа животинчето застанало до предната решетка, не помръдващо все едно замръзнало. Стори ли му се или наистина мишката, като че се облиза.

— Я гледай ти! — засмя се Кореалски, поглеждайки ту към сандвича в ръката си, ту към малките черни очички. — Ти май си гладен а? Откъсна малко парченце от хляба и го пусна през решетките. Мишката мигом го глътна и пак се втренчи в него. Този път професорът забеляза нещо, което го втрещи и той отстъпи няколко крачки назад. Животинчето присви дясното си око, сякаш му намигна и после отново замря неподвижно.

— Е това вече е прекалено. Какъв объркан ден — зарови ръце в бялата си коса Кореалски. — Първо Стезолинов така безсрамно изчезна, сега и… — понечи да продължи професорът, но вместо това разтърка очи и така ги облещи, че през очилата му заприличаха сякаш на две огромни летящи чинии. В момента, в който спомена името на своя колега, мишката разклати с глава. Кореалски не беше вчерашен. Набързо върза две и две и се приближи обратно към клетката. Какъв товар само падна от плещите му. Ето, че всичко се изясни, макар и по този отвратителен начин. Това вече надхвърляше и май-мрачните му мисли и буреносен облак се настани над професор Кореалски.— Стезолинов, Вие ли сте това? — презрително подвикна професорът.

— Виждам старателно сте се ровил из моите бележки — даде глас на гнева си той. — Никога не съм очаквал от Вас подобна непочтеност! Това е възмутително, нечувано! — продължаваше Кореалски да се пеняви, махайки с пръст срещу бялото мишле. — Вероятно смятахте да впечатлите факултетния съвет, нали така Стезолинов? Искали сте зад гърба ми да действате ? И то върху МОЯТА идея!

Лабораторното животинче премигна отново, този път тъжно, както се стори на професора, което веднага размекна доброто сърце на Кореалски. — Е хайде, хайде, няма нищо — Кореалски лукаво прокара ръка през косата си. — Станалото станало. Аз вече не Ви се сърдя Стезолинов, макар да знаете не ми е никак приятно, това дето така на своя глава сте работили. Вие много добре сте наясно, че превръщането в други форми на живот винаги е било моя мечта и аз никога не бих направил нищо без Вас — излъга безсрамно Кореалски, който от години тайно забъркваше и поглъщаше всевъзможни химически смеси.

— Моля ви кажете ми как стана — умолително подпита Кореалски — Вероятно сте сложили от цинковата мас? Няма как да е другояче. И все пак, и все пак, знаете ли какви рискове носи вашата неразумна постъпка? — не можеше да си прости Кореалски как левашки бе изпуснал славата да бъде първи. — А как сега ще ви представя пред факултетния съвет ? Нима не се досетихте, че нашата многоуважавана колежка Маниловска тутакси ще припадне, щом ви пусна да тичате по масата? Как не ви хрумна да изберете някое по симпатично животно? Защо не се превърнахте да речем на котка, или на папагалче? А защо пък не на пухкаво зайче? Всеки щеше да иска да ви подържи, да ви погали, а сега? Не умеете да мислите за тези неща Стезолинов — клатеше глава укорително Кореалски — липсва ви подход.

Мишлето изглежда се засрами. Обърна гръб на Кореалски и се качи на въртележката, където така препусна, че се разхвърчаха трици из цялата клетка.

— Хубаво правите Стезолинов — завистта пропи професорът до дъното на костите му. — Великолепно е че ще използвате момента, за да подобритеформата си. Аз обаче все пак смятам, че е редно да спрете с това лудо препускане и да се върнете, за да обсъдим какво ще ви правим. — Чувате ли ме, колега. Знаете че не сте първа младост — ядосваше се професора и кършеше безпомощно ръце. — Не си мислете, че всичко ще оставите на мен. Я елате ако обичате! — сопна се Кореалски, отвори вратичката и безцеремонно напъха ръката си чак до лакътя, сграбчвайки бялата мишка между пръстите си.

— Ох — подскочи и изкрещя той. Погледна пръста си, където успя да различи резултата от четирите предни зъба на мишокът – Стезолинов. Вбесен от болката, Кореалски хвърли мишката на земята и заподскача из стаята изричайки думи, които самият той нямаше спомен откъде е научил. Успя криво ляво да сложи малко спирт върху раната на пулсиращия си пръст, замота го в бинт и се втурна след животинката. — Стезолинов, Стезолинов! — крещеше побеснелият професор тичайки в кръг из стаята, въоръжен с метлата. — Веднага спрете!

Мишката със завидно самочувствие успя да разиграва Кореалски известно време, без да обръща внимание на виковете след себе си. След като играта видимо й доскуча се шмугна зад шкафовете под етажерката и отказа да излезе дори и след най-трогателните молби и страховити заплахи на Кореалски. С тази гонитба всичките сили на Кореалски за този следобед привършиха окончателно и той легна безпомощно на дивана. Надигна уморено глава и ехидно отбеляза. — Не може да останете зад шкафа завинаги, Стезолинов. Ще огладнеете и ще излезете.

Професорът се отпусна назад и затвори очи. — Кореалски, професор Кореалски — далечен, сякаш познат глас се чу някъде далеч. — Моля ви събудете се! Колега моля ви. Кореалски се насили да отвори очи. Първото което видя бяха лампите птици, които отново кръжаха над стаята. Следващото беше, рошавата бяла глава на Стезолинов, чийто силует се люлееше насам натам, както се стори на Кореалски, доста нахално.— Стезолинов, Вие! — Кореалски понечи да се надигне, но колегата му внимателно сложи ръка на рамото и го принуди да легне обратно.

— Моля, Ви професоре, не се вълнувайте. Полежете още малко. Как се чувствате, кажете ми моля?

— Ще ви кажа аз на вас как се чувствам! — викна Кореалски.

— Ама, колега, аз…

— Никакво, колега! Какъв колега сте ми Вие?

— Но…

— Ровите се из бележките ми и на своя глава ще се превръщате. Правите ми какви ли не номера. Ще ме карате да търча след вас с метлата из цялата стая.

— Но професоре, какво говорите, каква метла?

— Не се правете на ударен Стезолинов! Размахвахте опашка допреди малко, без да изпитвате капчица срам. Не мислете че не ви видях!

— Боже Господи — Стезолинов свали очилата и избърса потта от челото си. — Кореалски лежете спокойно, сега ще ида да извикам някой да ви прегледа. Ето пийнете си малко вода.

— Първо хапете, после вода давате. Едва не ми откъснахте пръста — размаха той нагоре бинтованата си ръка. — И никъде няма да мърдате, преди всичко да изясним.

— За всичко съм виновен аз, колега — пристъпи смутено от крак на крак Стезолинов разкъсван от съмнения дали да остави Кореалски сам в

това състояние и да хукне да търси Колеверова.

— Виновен сте ами как! — млясна Кореалски и сърдито изду долната си устна.

— Моля Ви, не се сърдете, колега. Непростима, ужасна грешка.

— Сега се оправдавате и очаквате да ви простя. Добре Стезолинов. Ще се направя, че нищо не е станало – хитро сключи вежди Кореалски. Кажете ми как го направихте?

— Колега, ами как да ви кажа. Взел съм другото шишенце…

— Моля ви, само не ми увъртайте с недомлъвки — прекъсна го Кореалски. — Подробно всичко обяснете! Какво добавихте?

— Фародова киселина — осмели се да каже Стезолинов.— Как Фародова киселина Стезолинов, я не ме занасяйте! — ревна Кореалски. — Нали ако бяхте сложили от Фародовата киселина, сега нямаше да ви има Стезолинов!

— Колега, моля ви — кършеше виновно ръце Стезолинов — шишенцата са еднакви на цвят, и така аз без да искам.

— Без да искам, без да искам — подигра го безжалостно Кореалски. — Дума по дума всичко искам да знам! Как решихте точно Фародова киселина, откъде я взехте, колко сложихте? Всичко Стезолинов! Давайте направо цялата история, без да ме баламосвате.

Търпението на професора се изчерпа окончателно. Цял се разтрепера от гняв. Искаше му се да хване Стезолинов за реверите на лабораторната престилка и да го друса, друса, докато изкара от тоя мишок и последната подробност.

— Кореалски, моля ви успокойте се — отстъпи назад Стезолинов. — Щом настоявате, ще ви припомня как стана всичко. Вие явно сте позагубили малко паметта си, защото то няма много какво да се разказва. След като ви хрумна да добавим Фохимидова киселина, аз отидох да я взема, пък ето на в ръцете ми се озовала Фародова такава. Кълна ви се не капнах повече от капка, две. И след това вие припаднахте. Успях да ви подхвана, но за съжаление ръката ви закачи една мензорка, която се счупи на плота и ви нарани. Уверявам ви, че веднага след като ви сложих на дивана, се погрижих за раната. Нищо сериозно. Поспахте си няколко минути. Отново ви поднасям моите най-искрени извинения, професоре.

Кореалски премигна безмълвно и бавно отпусна глава на облегалката на дивана. Само след миг рязко се изправи. Впери изпитателен поглед в Стезолинов, след това се обърна към клетката на белите мишки, после обратно към Стезолинов. Отвори уста, но я затвори без да каже нищо и пак си легна. Полежа така няколко минути, през които дишаше тежко. Накрая стана на крака, взе шлифера от гардероба и отвори вратата.

— Колега, май по-добре да не споменаваме за тая случка пред факултетния съвет – каза Кореалски без да се обръща и бавно излезе от стаята.