— Елиз, тиксото ако обичаш — казах аз и протегнах ръка през рамо. — Смятам, че това е достатъчно.
Изправих се и отново срещнах познатите искри в синьо-зелените ѝ очи. Извърнах глава.
— Какво? — вдигнах рамене. — Повече от това не мога да направя. Не си ли доволна?
— Не става въпрос аз да съм доволна, Джеръми! Стегни се ако обичаш! Не зная какво ти става.
— Какво да ми става, Елиз ? — погледът ми преминаваше през облепения прозорец и потъваше в цветовете на акацията.
— Не си на себе си. Държиш се идиотски.
Усетих я, че пристъпи на крачка зад мен и косъмчетата на врата ми се изправиха, сякаш ме обхвана притеснение.
— Не, не мисля. — провлачих аз и долепих ръка на стъклото. Почувствах топлината и сложих и другата ръка. „Слънцето става все по-силно“ помислих си и това ме натъжи. Така ме привличаше, макар да знаех, че е невъзможно — Не мисля, че се чувствам по-различно от всички останали. Кимнах сякаш посочвайки невидими хора на улицата.
— Обърни се Джеръми! Искам да ме гледаш, когато говоря с теб! Откъснах ръце от прозореца с въздишка, обърнах се и седнах на пода.
— Елиз моля те, не започвай. Уморен съм. — зарових ръце в косата си и наведох глава. — Нямам сили отново да спорим. Направихме каквото можахме, оттук нататък не е в наши ръце. Нека се примирим и оставим да се случи каквото има да става.
— Нали не си забравил, че имаш деца?
— Не съм, Елиз.
— Останаха прозорците в мазето. Хайде!
— Дай ми минутка, моля те. Отивай, аз идвам.
Можех да усетя погледа ѝ. Вероятно търсеше очите ми, но не вдигнах глава. Чух как стъпките й се отдалечиха и попиха в килима надолу по стълбите. Изправих се и отново се облегнах на прозореца. Да, пролетта дойде, макар да се забави, все едно знаеше, че с идването си нищо няма да промени. Като че ли ми съчувстваше и не искаше да терзае душата ми с този повик, който щеше допълнително да обърка чувствата ми.
Топлината на новия сезон винаги ме събуждаше и отърсваше апатията, която сковаваше цялото ми същество. Сякаш смъквах една меланхолична кожа и разкършвах тялото си преродено и жадно за живот след месеци на зимна летаргия. Хранителни сокове се вливаха в кръвоносната ми система и ме караха да пърхам от възбуда.
Но колко измамно беше всичко сега. „Една зима си отива, една остава“ — тръснах глава и проследих полета на прелитаща отвън птица. „Свободен си приятелю“ — безмълвен шепот се откъсна от гърдите ми, проби невидимата стена и се сля със света отвъд забраната.
Въздъхнах. Знаех, че след минута Елиз ще се върне. Трябваше да ида, не исках да я ядосвам. И все пак останах. „Кой ли ден сме?“ — залутах се из мислите си. Усещах главата си като хангар, в който всеки шепот се усилваше в гръмовно ехо и чиято празнота сякаш бе цяла вселена. Чувствах се уморен, слаб и нищожен. Чувствах, че всичко е абсурдно и нереално. Колко лесно светът бе загубил баланса и се бе търколил в канавката. Като, че просто така… от скука. Кой ден е, всъщност нямаше никакво значение. „Сигурно е петък и утре започва уикендът“ , устата ми потрепна, но нямаше смисъл дори и от горчива, иронична усмивка.
— Джеръми, какво става, за Бога? — гласът на Елиз избухна в стаята — Чакам те от десет минути.
— Идвах, Елиз.
Облепяхме прозорците плавно и методично, без да продумаме дума. Аз разпъвах, Елиз подлагаше пръст и режеше. Ролката с подсилените ленти бавно и монотонно се въртеше изпод пръстите ми. Гледах я как се развива и движението й ме хипнотизираше. Изглеждаше голяма и стабилна и тежеше в ръката ми. Създаваше ми чувство за някаква безкрайност и сигурност. И само миг по-късно, внезапно осъзнах как се е смалила и това ме сепна. Сякаш времето прескочи. Зачудих се дали всеки момент няма да свърши. Тиксото, забраната или животът ми.
Отворих очи. Електронният часовник премигваше в различни цветове. Задържа се на червено и трябваше да изчакам. Далтонист съм и не виждам червеното. Мислено преброих до три и погледнах отново. Жълтите цифри мигаха на седем часа и седем минути.
„Защо по дяволите се събуждам толкова рано?“ Ядосах се, при все че знаех причината.
Не изразходвах достатъчно енергия през деня, не се уморявах и макар да си лягах късно, се наспивах с малко сън. Скоро след като спрях да излизам за работа, се отказах да правя и упражнения. Ежедневието ми постепенно се трансформира в бяла каша, с някакви съмнителни парчета, плуващи в нея. Дейности, които като че уж трябваше да върша, но те бяха толкова неопределени и безсмислени, че всякакво чувство за ред и последователност се загуби. Времето се разтегли и се превърна в спирала, въртяща се в неспирни гонещи се кръгове. Лягах късно след полунощ, като преди това бродех безцелно из стаите на заспалата къща. Взирах се с часове в екрана на компютъра, ровейки безразборно в морето от негативна информация. Пиех вино – чаша след чаша, като се опитвах да потопя мислите и да удавя съзнанието си, за да успея да заспя без да сънувам хора в предпазни костюми, протягащи ръце в сини латексови ръкавици.
До часовника видях белeжката с продуктите, която Елиз беше оставила от снощи и това ме накара да спусна крака от леглото и да се опитам да се събера. Елиз реши денят ни за пазаруване да бъде сряда. Спорихме. Аз не бях съгласен, дори не помня по каква причина, но отстъпих. Както отстъпвам за всичко друго. Добре, че поне Елиз знаеше кой ден е. Тя винаги знаеше такива неща.
Беше малко след десет, когато запалих колата в гаража. Списъкът с продуктите и разрешителното седяха на седалката до мен. Елиз затвори вратата и я чух да запечатва тиксото отвътре. Натиснах копчето за отваряне, веригата се завъртя и ръцете ми конвулсивно стиснаха кормилото. През латексовите ръкавици, кокалчета ми изглеждаха някак изпъкнали и остри. Вратата пълзеше нагоре и светлината започна да се излива в притъмнения гараж. Примижах, а ръцете ми се свиха още по-силно. Очите ми отведнъж свикнаха и яркият правоъгълник се превърна във великолепен, пролетен ден, наситен в ярко зелено, а от другата страна на улицата се разливаха цветовете на дърветата. Но беше така лъжовна тази красота. Великолепието й беше само една коварна хитрост, за да прелъсти тези, които таяха съмнение. Свежият дъх на сутринта коварно стаяваше невидимата отрова. За няколко месеца, вирусът отне живота на стотици милиони.
Дишането ми се учести и върху маската пред лицето ми се образуваха ситни. капчици. Филтърът не успяваше да смогне. Поех си дълбоко въздух и го задържах, опитвайки да се успокоя. Включих на скорост и колата бавно изпълзя навън. Чувствах сякаш на забавен кадър политах от ръба на скала в дълбока океанска бездна, с мътна черна вода.
Не бързах, имах достатъчно време. Магазинът беше на около десет мили от къщи и щях да стигна навреме. Пътувах тихо, двигателят едва мъркаше, а вятърът галеше страничните огледала с безмълвен шепот.
Носех се през града като в сън. Цветна градина от магнолии, чемшири и жасмин, разстлана от двете страни на пътя, съпровождаше своят специален и самотен гост. Обагрени от пролетта, храсти и дървета разпъваха смело зелените си ръце, от месеци оставени на воля. Затворът за едни беше свобода за други.
Улиците бяха пусти; парковете – самотни, празни, с люлки оковани в полицейски ленти, все едно бяха сторили ужасна пакост и заслужават строго наказание; светофарите мигаха монотонно с жълтите си очи, укорително следейки нежелания посетител. Градът спеше дълбоко и злокобно. Въртях нервно глава наляво и надясно. Не усещах ничие присъствие, макар да знаех, че зад всяка врата на къща се спотайваха човешки същества, терзаещи се в затворническа самота. Страх запълзя по ръцете и гърба ми. Внимателно, сякаш да не смутя съня на заспал звяр, настъпих педала на газта.
Вероятно щяхме да бъдем зачислени към по-близък магазин, но закъсняхме с подаването на документите. Или по-точно, аз закъснях. Не успях да се ориентирам достатъчно бързо и може би подцених обстановката в началото. Да, със сигурност я подцених. Елиз не пропусна да ми обясни точно и ясно, как сме щели да умрем от глад, поради моята нескопосаност. В крайна сметка не съжалявах, че стана така. Въпреки, че излизането от къщи беше риск, от който ме побиваха тръпки, това ми даваше възможност да прекарам повече време извън карантинния затвор, а и да остана насаме със себе си, необезпокояван от Елиз.
„Да Елиз, съжалявам“ — прошепнах и хвърлих поглед до мен, сякаш се уплаших, че тя е там и чу думите ми. Махнах с ръка да прогоня мислите си за нея, но те не си тръгнаха. Нямаше я в колата, но лицето й сякаш се прожектираше от невидим апарат пред мен. Виждах я как ръкомаха настървено насреща ми. Заслушах се в думите й. Не разбирах какво ми казва, но лицето й се мръщеше и познатите искри в очите й святкаха застрашително. „Остави ме на мира, какво искаш?“ — извиках неволно и в следващия миг видях отбивката към магистралата. Извих рязко колата и звукът на свирещите гуми отскочи от пустия път и се оплете в клоните на дърветата.
Познавах всички, или поне силуетите им очертани от техните предпазни костюми. За деветте месеца на карантина, свикнах с походките, с начина, по който тромаво се поклащаха и пристъпваха на опашката пред магазина.
Свикнах с безмълвието им. Групата за единадесет часа се състоеше от не повече от тридесетина човека. Всеки път бяха все едни и същи. Много рядко някой пропускаше да дойде, или беше заместван, макар да не можех да бъда съвсем сигурен. Повечето от тях бяха мъже, като че ли само три или четири жени. Съдех само по по-ниския ръст и по-слабото телосложение. Освен ако човекът не вдигне глава, за да срещна очите му, или не чуех гласа, трудно можех да различа. Но никой не разговаряше и всеки гледаше в краката си, вглъбен в тревожни и повтарящи се мисли.
В началото не беше така. Бях чувал разговори и смях и то не от този сухия, обречен и сподавен смях, на който и аз се научих, а от онзи, който е искрен и носи забава, а може би и малко надменност и подигравка към целия полудял свят в онези първи дни. Но това сякаш беше кадър от някакъв минал живот, така далечен, че сигурно дори се заблуждавах. Сега това ми се стори абсурдно. Вероятно просто спомен от друг момент, от друго място, далеч, далеч оттук. Отчуждението се превърна във вторична болест, от която започнаха да страдат, тези които до този момент вирусът не бе достигнал. Болестта на избегналите болестта.
Пристъпвах полека, опашката се точеше с обичайното си, почти заспало темпо. Един влизаше, един излизаше, като в циклещ кадър от чернобял филм. Не зная кое ме накара да извърна глава. Стори ми се, че някой извика зад мен. Костюмите приглушаваха шума и непрестанно ми създаваха чувството, че се движа в аквариум пълен с невидима вода. Често се оглеждах, объркван от въображаеми шумове. Очите ми се спряха на бледо розов предпазен костюм, през няколко човека от мен. Беше рядкост. Бях срещал и други цветове освен стандартното сиво, но беше отдавна – в самото начало, когато излязоха първите костюми и всичко все още изглеждаше весела шега. Да носиш цветен костюм, с шарки, с надписани послания, че дори и такива все едно подготвени за Хелоуин, се смяташе за готин начин да демонстрираш подигравателно, какво мислиш за цялата тази работа. В последствие, Смъртта смъкна шарките и ги размени с гълъбово сиво.
Човекът с розовия костюм вероятно бе дошъл току що, защото беше последен. Видях отпуснатите ръце и леко наведената глава. Инстинктивно, или може би заради цвета, разбрах, че това е жена. Забелязах, че и всички други зад мен са се обърнали и също гледат.
Повдигнах вежди без да разбирам, какво се случва и тогава го видях. Мъж, с големи едри рамена се беше надвесил над розовия костюм и викаше. Беше един от групата ни и го бях виждал и преди. Изглеждаше враждебен и само след миг моето впечатление се потвърди, когато той пристъпи и с рязко движение блъсна жената по рамото. Тя политна и падна на земята.
— Хей! — извиках и открих, че се намирам пред свирепата физиономия, чакайки обяснение за работа, която не ме засягаше.
— Разкарай се момче. Гледай си реда, защото ще го изгубиш.
Заобиколих го, клекнах до нея и срещнах очите й. През маската ме гледаха две тъжни езера, които се канеха да прелеят. Светът потрепери и се отмести. Бях вече срещал тези очи.
— Какъв е проблемът — извих глава към побеснелия над мен. Гласът ми изграчи сухо и ръцете ми конвулсивно се свиваха.
— Този тип е нов, не е от нашата група. Ти виждал ли си го някога?
— Да…, не — казах.
— Махай се, за да му извия врата, да запомни от кого ще краде това говедо.
Тези инциденти не бяха рядкост и групата действаше безмилостно към тях. Законът забраняваше да се набавят продукти в друго време от определеното и ако полицията не беше наблизо, меланхоличните и замислени силуети изведнъж се събуждаха и изтласкваха
натрапника като нахална оса.
— Чакай — извиках. В ръцете й видях лист, на който светеше печата на СЗО. Наведох се да прочета. Съдържанието му съвпадаше с това на моето разрешение. Както и с тези на всички, около мен.
— Тя е за тук — казах, обърнах гръб на сивите защитни костюми и ги забравих. Лицето й беше снежно бяло, в очите прочетох страх и болка. Подадох ръка и се опитах да я подхвана за рамото. Ръката ми я докосна и усетих, че тя потрепера. Погледнах я и кимнах окуражително — Ела, всичко е наред.
Върнах се на мястото си и наведох глава към земята. Чувах, все още мърморенето около себе си, но инцидентът беше приключил. Не успях да изискам извинение и не настоях прекалено, знаейки, че фитилът на всички отдавна беше къс и страхът превръщаше хората в хищници.
Лицето й не спираше да минава през съзнанието ми. Кафяви, големи очи, леко раздалечени. Голямо и правоъгълно лице с пълни, извити като малки полумесеци вежди. Правилен нос и повдигнати скули. Чертите й издаваха чувственост и дълбочина, а нежните като паяжина бръчици около очите й, носеха някаква загадъчност, или може би отминало страдание и болка. Не усетих кога дойде моят ред и костюмът зад мен трябваше да ми подвикне, за да извади образите от мен.
Пазарувах стегнато. Бях прегледал предварително списъка на Елиз, знаех както ми трябва и тихо бутах количката. Зърнах на няколко пъти розовия костюм, все в далечния край на редовете и го проследявах с поглед. Жената беше влязла малко след мен, спазвайки реда си. Платих на касата, кимнах на продавачката с безизразен поглед и излязох на паркинга.
Местех продуктите от количката в багажника и сякаш всичко тежеше двойно и ми отнемаше два пъти повече време. Педантично подреждах, размествах, вадих и слагах по няколко пъти, като че редях някаква пъстра мозайка. Затръшнах багажника и забутах количката обратно към магазина. Винаги я оставям до колата и не се занимавам да я връщам. Не зная защо реших да си губя времето с това. Сякаш действах подсъзнателно, без да мисля.
Върнах се при колата, но сега пък не можех да си намеря ключовете. Преди минути бях отворил с тях, а вече ги нямаше. Главата ми изтръпна при мисълта, че може да съм ги заключил вътре и ще трябва да се обаждам на Елиз да идва. Представих си я как ще побеснее. Изтичах обратно и ги намерих в количката.
Видях я като се връщах. Подреждаше торбите на задната седалка на червен Фолксваген от тези малките, дето им викат костенурки. Не зная защо се приближих. Тя ме чу, обърна се и кафявите й очи ме обгърнаха. Видяха ми се още по-големи, сякаш увеличени от маската.
— Благодаря!
— Няма за какво. — гласът ми бе слаб и несигурен — Съжалявам за случилото се. Имаш ли нужда от помощ? — кимнах към колата.
— Не, всичко е наред. — каза тя и протегна ръка — Аз съм Лора.
Не усетих пътя на обратно. Вратата на гаража изникна пред колата ми все едно порасна от асфалта. Половин час бе глътнат и погълнат завинаги в търбуха на гигантски кит. Стоях в гаража от няколко минути и не слизах от колата. Усещах ръката й в моята. Срамувах се от този миг на колебание, което тя със сигурност усети, макар да не го показа. Не бях стискал друга ръка откак откриха, че вируса се пренася и чрез контакт. Предпазните костюми решиха този проблем, но доверието в жеста не се възстанови. Но сега хванах тази ръка и се вгледах в тези очи, търсейки спомена за тях. Не разбирах силата, която открих там и не разбирах как в този бледорозов нежен костюм, това крехко тяло, беззащитно, наранено и съборено на земята, стоеше така самоуверено и смело и здраво стискаше моята ръка. Защо се усещах, сякаш се бях хванал за някого, който възнамерява да ме изтегли от този хипнотичен сън на безвремие и да ме потопи обратно в пъстротата на живота? Сякаш такова нещо беше въобще възможно. Защо останах да гледам след колата, потъваща в зеленото на пролетта и защо вдигнах ръка за довиждане, когато вече нямаше никой на паркинга?
— Не си взел панираните хапки ?
— Нямаше, бяха свършили — вървях към спалнята, Елиз вървеше след мен. — Не си ги намерил, няма как да е нямало! Провери ли при реда с замразените храни?
— Да. Елиз, ще легна за малко да си почина. Сигурно ще докарат другата седмица, ще взема тогава.
Чух я да слиза надолу по стълбите, без да каже нещо повече. Паднах по очи в леглото, уморен, както отдавна не се бях чувствал. В стаята беше задушно; не бяхме проветрявали от седмици, но по лицето ми се разля странна студенина на чаршафите. Разперих ръце и ги зарових под одеялата на Елиз. Въздъхнах дълбоко, може би притиснат от тежестта им и затворих очи. Съзнанието ми бавно започна да блуждае, мислите ми изгубиха своя ред и се забъркаха. Затворените ми очи родиха картина. Аз се люлея на градинската люлка и всичко е зелено. И Елиз е до мен и е облечена в нейната синя рокля на цветя и белите й летни сандали. Усмихваме се и се люлеем, без да допираме крака в земята, свити под телата ни. Напред, назад, ритмично, но някак бавно, нереално и провлачено, все едно следвахме такта на скръбна и безкрайно дълга песен. И само миг по-късно, внезапно спуснах крак, спрях люлката, погледнах жена си и извиках — „Елиз, та ние облепихме всички прозорци. Ние се задушаваме!“
Събудих се и се обърках. Не можех да разбера къде съм и защо съм там. Беше тъмно и имах усещането, че съм спал години, а в това време ефирен дух ме е носил насам-натам и най-накрая ме е оставил на някое непознато място, в нечие чуждо легло. Все още бях по очи; спал съм без да помръдна. Обърнах се, фланелката ми беше подгизнала от пот, студена и лепкава. Часовникът показваше 23 часа. Бях спал непробудно целия следобед и вечерта. Загледах се в силуета до мен опитвайки се да различа дали това са само одеяла, или Елиз е в леглото до мен. Видях я, беше там. Дишаше равномерно и спеше с гръб към мен, както винаги. Исках да протегна ръка и да я докосна. Исках да се приближа и да се сгуша в нея както преди. Да изтрия всичко, да простя и да забравя.
Чувствата сгърчиха душата ми и скочих от леглото ужасен от силата, с която бездната ме теглеше обратно. Нямах смелост да се изправя срещу спомените си. Бях ги погребал дълбоко и само в сънищата те си позволяваха да излизат и блуждаят от време на време, като неспокойни, черни бесове, за да хапят сърцето ми.
Тихо открехнах вратата на детската стая и погледнах в мрака към двете малки, сгушени тела. Все по-често спяха заедно в едно легло търсейки топлината, която им липсваше. С Елиз не се карахме с думи, но децата ни чуваха с душите си.
Седях в полутъмния хол и по лицето ми играеха отблясъци от телевизора, безмълвно сменящ картина след картина. Сутринта на този ден усещах далечна и нереална, сякаш беше векове назад. Денят свършваше и само след минути щеше да прелее в следващия ден, а той от своя страна щеше да премине също така неусетно в неговия следващ. Вечер след вечер отчитах тази безкрайна редица от омагьосани дни, проклети да бъдат безсмислени и сиви. Нима времето си правеше с мен лоша шега, подло присмивайки ми се от висотата на своята безкрайност? Какво го интересуваше него, че за едно човешко същество миговете живот не са безмерни. Че имат смисъл и те карат да трептиш, само тогава, когато са различни, нови, свежи. И ето, че за поредна нощ ставах свидетел на това мнимо обещание за край и ново начало. Времето се влачеше, но за миг ако изпуснеш вниманието си от него, хоп и измамно прескачаше.
Стрелките вече сочеха два без десет от новия ден, но и те ми се смееха, отворили ръце в подигравателна усмивка. Чувствах, че се задушавам. Чувствах, че цялото ми същество се разпада и всичките ми атоми и молекули ще се пръснат и най-накрая ще прекратят това безсмислено, безкрайно и все пак толкова нечестно и кратко съществуване. Времето през карантината пълзеше бавно, неумолимо и уж невидимо, но като хищен злодей отхапваше все по-голямо парче от моят живот. Душата ми крещеше в безмълвна агония.
Събудих се с лъчите на новия ден. Не отварях очи, все още несигурен дали спя или съм буден. Топлина пареше лицето ми. Среднощните терзания изплуваха в съзнанието ми като малка лодка в далечината на хоризонта, но се загубиха зад една разпенена вълна. Простор и свобода нахлуха в мен като бурен поток от свежа планинска вода и ме заляха със мекота и добрина.
„Аз съм Лора“, внезапно отекна в мен един плътен и люлеещ глас и отворих очи, да посрещна слънцето на тази утрин.
Седмицата премина в обичайното си темпо; бавно и еднообразно, но Елиз нееднократно ми прави забележка, че съм си подсвирквал прекалено силно и не вижда нищо смешно в това. Не че бях точно в някакво кой знае какво добро настроение. Вечер ме обхващаше познатата меланхолия, но дните ми се изпълваха с трепет и оптимизъм, който не можех да си обясня логично. (Доброто ми настроение не продължаваше дълго)
— За какво си се облякъл така ?
— Просто така — свих аз рамене и прокарах неволно ръка по ризата си — къде е списъкът, Елиз ?
— Гледай да не забравиш този път за панираните хапки!
— Не забравих. Нямаше, казах ти. — Сгънах листчето и го пъхнах в джоба на ризата.
— Не там!
— Какво ? — проследих пръста на Елиз, който сочеше джоба ми — а да, вярно. — Извадих го и потеглих към гаража. — Чао, аз тръгвам.
Хлопнах вратата зад себе си, не я чух дали отговори. Облякох костюма набързо, прибрах бележката във външния джоб до разрешителното и след минута карах по главната улица през мъртвата тишина на града. За първи път откакто карантината настъпи, страхът от излизането ми навън, бе потънал някъде. Въртях глава и се възхищавах на красотата на пролетта около мен, щастлива в своята необезпокоявана свобода.
Спрях пред магазина двадесет минути по-рано. Видях, че все още няма познат силует от моята група на опашката и реших да остана в колата. Зорко огледах колите накацали плахо тук там в полупразния паркинг. Сякаш се опитвах да открия някой от групата, който също така е подранил и чака като мен. Може би исках да срещна нечий познат поглед. Отворих телефона и се опитах да чета, но непрекъснато вдигах глава, гледах през прозореца и губех до къде съм. Прочитах един и същи ред по няколко пъти, без да разбера и дума от написаното. Отказах се и оставих телефона.
В единадесет часа като че всички бяха дошли и безмълвно един по един образуваха опашката. Стоях в колата и продължавах да ги наблюдавам от далеч. Някои от тях кимаха вяло на човека, зад който се нареждаха и получаваха едва забележим отговор. Изглеждаше, че това представлява едно ненужно усилие и реших, че никак няма да е далече деня, в който и то щеше да изчезне. По причина, която не разбирах, настроението ми внезапно спадна. Сякаш бях вана пълна с вода и някой извади тапата. Душата ми се изпразни от съдържание.
Изведнъж усетих как по тялото ми пълзи някаква странна умора. Сивотата на тия бездушни, сякаш празни костюми; колоната от хора, които тътреха краката си сякаш към заколение; този безцветен рехав паркинг. Всичко това внезапно ме изпълни със страх. Задишах бързо и тежко, но нещо ме душеше. Почувствах, че колата изведнъж се бе потопила в някакво езеро, водата пълни дробовете ми и аз не успявам да си поема дъх. Усещах, че ще се задуша и всеки момент ще изгубя съзнание. Инстинктивно посегнах с ръце към главата си да разкъсам шлема, но крясъкът на последната разумна мисъл ме спря от това абсурдно действие. Ръцете ми панически затърсиха дръжката на вратата. Успях да отворя и се изтърсих на колене до колата.
— Джеръми добре ли си ? — усетих ръце на раменете си и един глас, който звънна в главата ми и повика съзнанието обратно — Чуваш ли ме? Хей приятелю, добре ли си?
— Аз… — чувах гласа й. Чух и моя, но не можех да вдигна глава. Поех дълбоко дъх и изпълних гърди.
— Джеръми. Аз съм Лора. Добре ли си?
— Извинявай, аз… — успях да погледна нагоре към очите ѝ и ги познах. Дишането ми се успокояваше и поемах дъх по-спокойно.
— Тъкмо паркирах и те видях. Не ми изглеждаш добре, лицето ти е тебешир. Какво има? — изглеждаше притеснена и стискаше раменете ми — Искаш ли вода ? Не, всъщност не, обърках се. Нали няма как.
— Добре съм. Нещо ми прималя. Но сега май съм добре. — опитах се да се засмея, но не ми се получи. Изправих се тромаво и тя се изправи заедно с мен и отдръпна ръце от раменете ми — Сигурно е от костюма.
— Изглежда, че на този паркинг хич не ни върви — тя се засмя и гласът и звънна в мен. Очите й се присвиха и създадоха една мекота, която топлеше.
— Извинявай, че ти създадох неприятности. Доста глупаво от моя страна. Не ми се беше случвало такова нещо досега — пристъпвах от крак на крак. Беше ми неловко — А ти…, откъде дойде, теб те нямаше? Имам предвид, не те видях — смутих се и се облегнах на колата за опора.
— Току що идвам. Хей, може би трябва да отиваме — тя посочи към няколкото човека, които бяха останали пред вратата после погледна отново към мен — разбира се, ако вече се чувстваш готов.
— Аз се отказах да пазарувам днес — чух гласа си да казва, без да мога сам да му повярвам. Не бях съвсем сигурен, защо казах това, но въпреки това допълних — Ти отивай, аз ще пропусна.
Елиз щеше да ме убие.
— Как така? Защо, добре ли си? — двете очи се уголемиха.
— Да, просто ще седна в колата да си почина.
— Виж, може би не е разумно. Ще имаш ли достатъчно до следващата седмица?
— Да, сигурно, — вдигнах рамене — в краен случай ще карам на консерви с риба тон.
— Не понасям риба тон.
— И аз.
Двамата се засмяхме едновременно. Очите ѝ ме хипнотизираха.
— Имаш ли списък?
— Да.
— Дай го насам, ще напазарувам и за теб.
— Лора…Няма нужда, моля те. Наистина, много ти благодаря. Всичко е наред — опитах се неволно да прокарам ръка през косата си, но погалих костюма и се получи смешно.
— Хайде, хайде — седни вътре и ме чакай. Сега ще се върна. Не можех да настоявам. Нямах представа какво ставаше с мен. Забърках в джоба си и неловко измъкнах списъка, за малко щях да го скъсам.
— Уау — подсвирна — доста ядеш. Шегувам се, хайде ще дойда след малко.
Не успях да отговоря, тя се затича към магазина, за момент обърна глава и ми махна. Приличаше на момиче някъде в двадесетте си години. Но гласът и лицето й издаваха, че вероятно е на около моята възраст.
Седнах в колата и оставих отворено за всеки случай. Нямаше съмнение, че това беше паническа атака. Говореше се че по време на карантината, подобни състояния са се увеличили неимоверно. Хората просто не издържаха на изолацията. Но да се случи на мен ми беше трудно да го повярвам. Мозъкът ми винаги си беше на мястото и гледах на света прекалено логично и подредено.
Затворих очи. Усещах слънцето и неговата сила върху лицето си през шлема.
Чу се трясък и отворих очи. Преди да разбера какво беше станало вратата се отвори и един розов костюм и неговият притежател се настаниха на седалката до мен.
— Е, докато някои обикаляме из лабиринтите на замразените храни и консерви с пуешко, други си поспиваме — Лора се усмихна.
— А, но аз съм задремал — смотолевих.
— Няма нищо, всичко е наред. Сигурно си имал нужда.
— Не зная какво става с мен — отново се сетих как ме намери тя и се ядосах на себе си.
— Надявам се, че вече си добре.
— О да, вече съм супер.
— Всичко е в багажника.
— Лора, не зная как да ти благодаря — казах притеснено — Аз даже забравих да ти дам картата с кредита.
— О, не се притеснявай, другата седмица ти ще напазаруваш — каза тя и потупа с ръка на коляното ми.
Потръпнах и се изчервих. Елиз не ме беше докосвала с месеци, а в рамките на две седмици, в ситуация на пълно дистанциране от други човешки същества, Лора и аз се докосвахме вече за пореден път. Бях забравил чувството за това, какво е да стиснеш ръката на приятел или да потупаш дружелюбно колега по рамото. А докосването с жена смятах за загубено, може би завинаги. Надявах се, че маската ще ме спаси отново и тя няма да забележи моето притеснение. Чувствах се като хлапак.
— Е това е, — каза тя — време е да се върнем обратно в бърлогите си.
Лора ме гледаше в очите и аз се давех в нейните. Не можех да откъсна поглед от нея и не разбирах — дали тя седеше и не си тръгваше или времето се разтегли и запълзя, превръщайки мига в течен локум. Взирахме се един в друг сериозни и съсредоточени, без да потрепваме, сякаш изследвахме душите си да открием нещо скрито и дълбоко, заровено някъде там отвъд. И тогава тя изглежда го намери; главата й бавно се наклони встрани и устата й започна да потрепва; очите се присвиха и се усмихнаха. Усетих ударите на сърцето си, което внезапно подивя и препусна. Лицето ми пламна в червен огън, съзнанието ми се замъгли и кръвта заля тялото ми като бушуващ ураган. Заспали чувства се надигнаха от гробището, в което бях ги положил завинаги и изпълниха цялото ми същество.
— Лора, аз… — казах тихо, а исках да крещя.
— Да?
— Аз…аз, исках да ти благодаря — но исках друго.
— За нищо Джеръми. Пази се — каза тя.
Затръшването на вратата ме накара да подскоча. Времето отново смени своя ход и препусна. Не помня, казах ли чао, казах ли въобще още нещо, а тя отвърна ли ми ? Стоповете на червената кола светнаха за миг в края на паркинга, после тя зави и се загуби. Извърнах глава към седалката и взех в ръка листчето на Елиз с продуктите. Лора беше заграждала прилежно и систематично, но не това беше което привлече вниманието ми. Погледът ми се спря на ситния, красив по детски почерк отдолу.
Въздухът в стаята висеше тежък и застинал над леглото, и плашеше всеки момент да се стовари върху мен и да ме смачка. Стените на къщата цял ден жадно пили от пламналото слънце, сега полека, без жалост се разпускаха от този ненужен товар. Лежах гол с гръб опрян в чаршафите и дишах тежко в задушната стая. Чувах равномерното дишане на Елиз до мен, а аз с празен поглед се взирах в часовника и сменящите се цветове. Бях изпих бутилка Зинфандел под укорителния поглед на Елиз и когато си лягах, главата ми се въртеше. Едва докоснах възглавницата и се унесох. Стреснах се и се събудих само няколко минути по-късно. Знаех от преди, че това ще означава една дълга и безсънна нощ. Нощ, в която Лора се намести в мислите ми и чувах гласът й да шепне думите от бележката „Ще се видим следващата сряда“ . Начинът, по който ме гледаше в колата, караше кръвта ми да заври. Сякаш нейният поглед притежаваше магически сили да размразява ледове, дълбоко замръзнали от години. А аз не знаех нищо за нея. Дори цвета на косата ѝ.
Седмицата минаваше отвратително бавно, а вътре в мен вреше огън. Дори Елиз забеляза. На няколко пъти задържаше погледа си на мен и ме гледаше строго и подозрително. Аз извръщах поглед, сякаш чувствах вина за нещо лошо, което бях извършил. По цял ден и нощ мислех за Лора. Виждах образа й, очите й. Чувах гласа й как ми говори. Усещах ръката ѝ.
— Джеръми, какво ти става? — питаше Елиз с въпрос, който всъщност не питаше, а беше израз на раздразнението й. — Само се влачиш по цял ден и нищо не правиш.
— Какво трябва да правя, Елиз? — вдигах рамене, оглеждайки наоколо.
Аз самият щях да се зарадвам да намеря нещо, с което да изтикам времето напред. Бях полудял. Чувствах се като мишка в лабиринт и се щурах из цялата къща, сякаш търсейки скрития изход, през който да избягам. Отново не знаех кой ден от седмицата е, макар сега умишлено да се опитвах да държа сметка за това. Времето отново се прояви като злодей и течеше така протяжно, че можех да се закълна, че откак се прибрах от магазина бяха минали години.
В петък ми хрумна ми да подрежа някои от храстите в задния двор, но Елиз бурно се възпротиви и категорично забрани да се излиза „без причина“. Под напора на думите ѝ се отказах. Нямах нерви да споря. Вероятността клоните да пробият костюма ми беше нищожна. И въпреки, че ми се искаше да закрещя, че човек има нужда от малко движение и всъщност ще „правя нещо“, точно както тя иска, не го направих. Реших, че имам достатъчно воля, търпеливо да чакам сряда, когато ще мога отново да разкъсам оковите на този затвор. Не споменах на Елиз за паническия пристъп пред магазина. Не виждах смисъл да казвам каквото и да е било. Аз самият се опитах да го изтикам от съзнанието си.
До края на седмицата стигнах почти до ръба на нервен срив. Искаше ми се да грабна предпазния костюм, който седеше сгърчено и грозно като някакъв призрак в гаража и да хукна като безумец по улиците. Трудно успявах да овладявам това чувство. Разходките бяха забранени. Месеци наред примирено бях търпял да съм затворен вкъщи, но сега ме бяха хванали луди. Чувствах, че откакто запечатахме прозорците, не ми достига дъх. Вероятно си внушавах, но на няколко пъти усетих онази същата умора да пълзи нагоре по тялото ми и бързах да легна някъде, за да не припадна. Мирувах легнал по гръб, дишах дълбоко и пристъпите отминаваха.
Вторник вечерта лежах и знаех, че няма да мога да заспя. Бях толкова превъзбуден, че дори и кучето започна да подскача около мен след вечеря и да ме лае без причина. Нещо сякаш се късаше в мен и разплетените му, лутащи се краища минаваха отвъд пределите на това, което съзнанието ми можеше да обработи. Струваше ми се, че съм се качил на въртележката със синджирите от лунапарка в детството ми. На столчетата около мен бяха насядали Елиз, вируса, магазина, паник атаките, времето, предпазния костюм и зомбитата от опашката. И всички те бяха одушевени живи същества и нямаха търпение да се развъртят с пълна сила и да направят мозъка ми на пихтия.
Станах. Разбърках си сериозна доза валерианови капки и изпих чашата на един дъх, надявайки се да се отърва от образите. Като че успях. Въртележката уж потъна в ефирна мъгла, всичко наоколо се размаза и се изгуби в неясни очертания. Но аз продължавах да се въртя.
И тогава я видях. Лора изплува от мъглата, като видение. Точно до мен, седеше в едно от малките столчета и махаше с крака. Познах я, макар никога преди да не я бях виждал истински, свободна и без костюма. Косата й бе черна и дълга и се беше разпиляла от вятъра и полета на въртележката. Усмихваше се и подаваше ръка към мен, а устните й трептяха сякаш ми говореха. Столчетата ни се люлееха напред назад сред бясно въртене и макар да протягах ръка с всички сили, не успявах да я стигна. Опитвахме напразно да сграбчим ръцете си, но се разминавахме. Сърцето ми се изпълни с болка. Копнеех да докосна пръстите й, копнеех да усетя косите й. Въпреки страха, че ще полетя надолу се изправих и протегнах ръце. Политнах напред и когато ужасът ме сграбчи, усетих ръцете на Лора, които се облегнаха на гърдите ми и ме тласнаха отново назад и ме спасиха. Пръстите ни най-накрая се преплетоха, синджирите над нас звъннаха и се заувиваха в свой собствен безумен и лудешки танц, въртейки ни един към друг все по-близо и по-близо, докато очите ни се срещнаха и се превърнахме в едно.
Усещах дъха й върху лицето си, а косата й обвиваше лицето и галеше страните ми. Краката й се сплетоха зад мен пристискайки ме към себе си. Светът около нас се сви и ни обгърна. Вдигнах плахо ръка и я зарових в косите й, а пръстите ми трепереха. Ароматът на сладък парфюм докосна сетивата ми и кръвта избухна във вените като обезумял вулкан. Лора отметна глава назад, затвори очи и устните й се отвориха. Треперех целият. Тялото ми се тресеше от лудешка възбуда. Очите ми бяха приковани в устата й и разстоянието между нас ми причиняваше страдание. Устните й потрепваха и аз полудявах. Ръцете ми конвулсивно я дръпнаха към мен и впих устни в нейните. Целувах я като безумец, загубил вяра и смисъл във всичко останало, освен в този миг и тази уста. Заравях глава в косата й, опивах се от парфюма и отново и отново я целувах страстно, а въртележката се вихреше с такава сила, че ние вече не се въртяхме, а летяхме. Галех и целувах Лора ненаситно. Прескачах граници и събарях прегради. Ледът в сърцето ми се топеше, капеше по лицето и изгаряше страните ми, а синджирите над нас звънтяха подивели в мъглата.
Страстта разпалваше въртележката и усещах, че тя всеки момент щеше да се строши на милион парчета и да ни погуби. Знаех, че трябва да се спра, но не можех. Душата ми летеше в безтегловност, пролетта се превръщаше в лято, а аз лежах сгушен в прегръдките на Лора и светът се смали още малко и стана само наш.
Вдигнах глава и погледнах очите й. Най-накрая знаех къде съм ги виждал преди. Това бяха очите на любовта. За последно се бях отразявал в тях преди толкова много години. Долепих устните си до челото на Лора. Синджирите изстенаха и се пръснаха. Светът се разтресе и разкъса и аз полетях в бездната. Последното, което видях беше нейната усмивка и наместо страх и болка, топлина обля лицето ми и аз вдигнах ръка да й помахам.
Отворих очи и примижах. Слънцето беше нахлуло в спалнята и ме галеше за добро утро.
Носех се по празната магистрала с бясна скорост. Сънят дълбаеше дупка в душата ми и ме караше да настъпвам педала все по-силно. Лора ме чакаше и всяка секунда, която ни делеше, беше вече ненужно мъчение. Потях се изобилно, дишах така сякаш бях тичал, а устата ми подреждаше думи в изречения с трескавината на душевно болен. „Лора, трябва да ти разкажа, аз те видях… Очите ти….. Знам, знам, че ще ме помислиш за луд, но аз… Лора, съжалявам, че те накарах да чакаш и не те разбрах веднага.“
Не знаех дали въобще трябваше да говоря. Всичко беше така ясно и думите толкова непохватни. Щях да я притисна в обятията си и тя щеше да ми прости, че я накарах да страда и да ме чака. Ядосвах се и се измъчвах с тежки упреци, а в същото време душата ми летеше в небесата. С насмешка мислех за това как Лора ми даде безброй знаци, а аз бях така глупав, да не ги виждам. Как можех да се усъмня, че провидението ще ме подложи на всичките изпитания и ще забрави да ми донесе утеха. Как и кога бях изоставил вярата си? Засмях се гръмко и махнах с ръка. Все въпроси, които вече нямаха значение.
Огледах се с учудване. Не можех да разбера къде се намирам. Въртях главата си в двете посоки и не можех да разпозная нищо. Това не беше пътят към магазина. Включих GPS-a и разбрах, че съм пропуснал отбивката преди 15 мили. Подкарах като обезумял. Гумите викаха и стенеха борейки се с асфалта. От багажника се чуваха тежките удари на куфара и звукът се забиваше болезнено в мен. Видях сълзите на Елиз и махнах с ръка да ги отпъдя. Беше прекалено късно за сълзи.
Пристигнах на паркинга и огледах навсякъде за колата на Лора, но не я видях. Погледнах часовника. Бях пристигнал един час по-рано. Сигурен бях, че тя сега също лети някъде по пътищата и всеки момент ще дойде при мен.
Слънцето се скри зад клоните на дърветата и равнината почерня. Вятърът коварно се възползва от сумрака, събра прахта от полето и я хвърли във вихрушка. Нямах представа къде се намирам, нито как се бях озовал тук. Отворих вратата и излязох от колата на пустеещия път. Чух как нещо изпадна и с невиждащи очи погледнах към кутията с бисквити на земята. Простенах от болка. Чух отново думите му и те прорязаха главата ми като светкавица. „Вие трябва да сте Джеръми, нали?“ — мекият, любезен глас на мъжа, излязъл от колата на Лора, ме озадачи, преди да ме разкъса. „Жена ми, ми разказа всичко. Искахме да Ви благодарим. Заповядайте, децата ги приготвиха за Вас“
Крачех през черните буци пръст в полето. Тръни закачаха куфара сякаш искаха да го разкъсат, но аз продължавах да тътря тежестта му зад себе си. Теренът се спусна надолу, пръстта стана ронлива, а след това влажна. Спрях на брега и оставих товара си в калта. В мрака водата се носеше протяжно, зловещо и неумолимо, проблясвайки само от време на време, сякаш да напомни, че не е мъртва. Стоях безмълвно. Пътят беше свършил и аз знаех, че не мога да продължа. Ръката ми сама се раздвижи. Протегна се и впи пръсти в дръжката. Хвърлих куфара с колкото сила имах и от гърдите ми се изтръгна раздиращ рев. Реката отвори уста и лакомо погълна цял един живот в черните си недра, като озверяло животно. Пристъпих крачка. Тъмните пипала на течението се увиха около краката ми и ме затеглиха.
Слънцето се показа още веднъж, само колкото да направи сенките грозни и изкривени, като гърчещи се призраци и потъна отвъд, уморено да се бори с тъмнината. Вдигнах ръка, разкъсах сивия човек от мен и хвърлих и него на чудовището. Видях го как се сгърчи и размаха безумно ръце сякаш да се бори с реката, но тя и него изяде. Студения въздух нахлу в гърдите ми и ги препълни с отрова. Потреперих за миг, а след това стъпих напред.
