Татко мушваше в ръката ми 1000 лева и ми намигаше доволен, че е обезпечил сина си и този месец в трудните първи години след промяната през 90-те. Казваше „Това са ти джобните за този месец, опитай се да ти стигнат“. И аз се опитвах, и те действително ми стигаха, но само за 3 дни. След това си мълчах и чаках да дойде следващия месец. Беше ме срам.
С приятелите ходехме до „кафето“. Всички така го наричахме – „кафето“, но не си спомням да съм изпил там и едно кафе. Всъщност беше кварталната кръчма, поместена в един изоставен трафопост. Времената бяха други и макар да бяхме още малки, на по 16 години, пиехме бира, не кафе. За този вид развлечение парите стигаха, защото макар 1000 лева (преди деноминацията) да не бяха кой знае колко, все още годините на голямата инфлация в България предстояха и за един хлапак като мен бяха добре. Можех спокойно да изкарам цял месец. Но нещата се развиха по друг начин и беше дошъл моментът, в който моето обучение в света на парите трябваше да започне.
Мой пръв учител се оказа собственикът на кафенето. Ако под думата учител, вие си представяте човек със спокоен глас, благородна осанка и благи черти на лицето, ще ви разочаровам. Ако смятате, че той бащински сложи ръка на рамото ми с думите „Ники, ела седни, нека ти разкажа за парите“, ще се излъжете. Този учител според мен беше тотално криминален, съдейки по начина, по който изглеждаше, как се държеше и с каква кола със затъмнени стъкла пристигаше, за да си събере оборота. (Уроците пристигат от най-неочаквани и необичайни източници) И все пак той беше моят първи учител и той беше този, който ми преподаде тези два първи урока, които, както виждате, си спомням и до днес.
Лесните пари лесно се харчат.
Притегателната сила на очакването е много по-голяма от срама, че те правят на идиот.
В един ден, стратегически хитро замислен да бъде в началото на лятната ваканция, задната стаичка на споменатия трафопост осъмна с две машинки за покер. Понеже бяха само две, а ние бяхме повече, чакахме на опашка да играем на тях. Минимумът да започнеш играта беше 20 лева, но ние обикновено играехме за по 100 лева, а като ги загубвахме, добавяхме още 100.
В тези първи дни хазартът в България прохождаше и се провеждаше процес по обучение на играещите като се създаваше тяхната зависимост. Според нас, момчетата от квартала, машинките „благородно пускаха“ около 60-70%. Тоест на всеки 100 лева играчите получаваха обратно или с други думи печелеха 60-70 лева. В света на хазарта това се нарича “return to player rate”.
Да „удариш“ каре с жокер на машинките в кафето беше голям късмет. Каре с жокер е джакпотът, рядка и трудно постижима комбинация от карти. Този успех се постигаше само с голямо постоянство и усърдно добавяне на 100 + 100 + 100 лева много пъти. А когато все пак се случеше, машинката започваше да звъни и цялата да се тресе от щастие в едно заедно с теб, известявайки всеки за голямото събитие. А щастието се състоеше в това, че си успял да върнеш част от загубите, които си натрупал в последните няколко дни – вярно само част, но върнати. Поне за деня евентуално си напред. И когато излезеш от задната стаичка усмихнат до уши и заведеш някой от служителите да свидетелства за твоето постижение, за да си вземеш печалбата, всички предишни загуби сякаш за момент загубваха значение. Палитрата от чувства, които пораждаше, не бяха изобщо по-слаби от безумна радост, върховно удовлетворение и абсолютно превъзходство спрямо тези, които не са погалени от съдбата, така както си ти.
Доста време ставахме и си лягахме с мисълта за машинките. Вътре в нас, момчетата от квартала, трептяха едни пеперуди на очакване и непрекъснат оптимизъм, че следващият път, когато играеш, карето с жокер ще излезе при теб. Всичко това ни мотивираше до такава степен, че измисляхме безброй стратегии и се разпространяваха всякакви слухове и налудничави идеи. Ако удряш силно и бързо бутона за залагане, машинката се обърква и дава карта, която ти трябва. Ако погледнеш отдолу нагоре, някъде там под екрана пише на какъв процент е нагласена машинката да “пуска”. Ако някой е ударил скоро джакпота, значи не трябва веднага да се играе, защото машинката няма скоро да „пусне“ пак. Трябва да изчакаме да се „зареди“ с пари, но да не са нашите. А ако вече цяла седмица никой не го е ударил, значи „се пече“ и трябва яростно да опитваме.
Собственикът се грижеше добре за нас. Скоро донесе още две машинки, за да не се налага да чакаме на опашка и ако някой удари каре с жокер на едната, да можем да играем на другите без да се притесняваме, че скоро няма да „пусне“. Установихме също така, че собственикът притежава сили, сходни с тези на вълшебник, и можеше да регулира настроението на целия контингент от хазартни и пристрастени играчи, в които се бяхме превърнали. Ако ни видеше по-омърлушени, отиваше сам в задната стаичка, “човръкваше” нещо по машинките и те започваха да „пускат“ повече, за да върнат нашите усмивки. А ако колата със затъмнените стъкла имаше нужда от нов тунинг, през задната стаичка той повишаваше своите доходи и понижаваше нашето настроение.
Чувствата, които ни обземаха при мисълта за покер машинките, бяха една изгаряща смес от трепетно очакване и срам. Влизаш с пеперуди в корема и сядаш с надежда. Когато загубиш поредната стотачка от детски, джобни пари, дадени от твоя татко, се нуждаеш от минута-две да поседиш зад гърба на следващото момче, за да преглътнеш загубата, да сдъвчеш горчилката и ако може да излезеш с вдигната глава и кисела усмивка, за да не видят всички, че толкова много те боли и отново си нямал късмет. А късмет никога нямаше, защото никога не произведоха машинка, която да „пуска“ повече от 100%, защото никога не се намери собственик, който да поръча такава.
Играта на машинките в „кафето“ не беше единственият случай в моя живот, когато съм играл хазарт. Напротив. Играл съм бинго, залагал съм на футболни мачове, играл съм с приятели на карти и шах за пари. Залагал съм в казина на рулетка, на блекджек, на „нормални слот машини“, които връщат на играча 80-90% от парите. Играл съм на бясна търговия с биткойни и други криптовалути. Купувал съм и съм продавал пени стокс в дневни търговии и какво ли още не. С годините залогът е нараствал, но не е бил безразсъден. Парите вече бяха мои, а не на моя татко. По-трудно ми беше да се разделям с тях. В една проста равносметка лесно може да се види, че макар да съм имал своите спорадични моменти на късмет, в общи линии съм загубил от хазарт, защото при хазартните игри правилото гласи – колкото по-дълго играеш, толкова повече пълниш джобовете на тези, които определят правилата на играта.
Защо ви разказвам всичко това? Някой от по-досетливите от вас със сигурност са открили паралелите, които директно или метафорично съществуват между написаното и живота на инвеститора. Не се съмнявайте, че да си хазартен е част от профила на всеки инвеститор. Чувствата, които пристрастеният картоиграч усеща, не са по-различни от чувствата на дей трейдъра. А много от начините за инвестиране са рискови и разчитат на късмет или благоразположение на съдбата, за да успеят.
- Всеки начинаещ инвеститор, който задава въпроса „В какво да инвестирам?“, сяда доброволно на машинката в „кафето“ и разчита на някого другиго да реши неговата съдба.
- Всеки, който се взира в графиката на цената на акция и чертае линии на трендове, прилича на нас, момчетата от квартала, които се опитвахме да предвидим дали машинката ще „пусне“, гледайки отдолу нагоре зад екрана.
- Всички ние, които въздишаме при падането на пазара и сме възхитени при неговия възход, сами се предаваме в ръцете на собственика и разрешаваме той да определи настроението ни днес.
Да си умерено хазартен не е непременно лошо. Моята склонност към хазарт през годините е синоним на афинитета ми към парите и натуралното ми влечение към тях. Хазартът, а също и работата с парите, разбира се, ме сближиха с финансовите средства и ми помогнаха да създам взаимоотношения, подобни на взаимоотношенията с друг човек. Непрекъснатото получаване и даване на пари постепенно изгради моята лична наука за тях, изгради усещане за тяхната ценност, за методите и каналите, по които те идват и си отиват, разкри силата и вида на чувствата, които парите пораждат, показа ми колко трудно е понякога да се ориентираш в тези чувства и колко усилия се изискват, за да бъдат опитомени и вкарани в посока, която не те саботира.
Мозъкът ми надрасна хазарта. Осъзнаването, че ме правят на идиот и играя по чужди правила в крайна сметка победи допинга, който получавах от гъдела, че мога да спечеля. Всяка хазартна игра е най-вече игра на чувства, а не толкова на пари – алчност, самочувствие, превъзходство, удовлетвореност, срам, болка, трепетно очакване, надежда, мечта. Като хора ние сме най-уязвими откъм чувствата си. Емоциите са слабото ни място и то дава възможност на много собственици да се възползват от нас. Много време мина, за да мога да отработя тези чувства и от моя слабост да се превърнат в основно оръжие. Днес внимавам и избирам да играя само игри, в които аз съм собственика. Игри, в които късметът не е от такова значение, надеждата не е водещата сила и оптимизмът е само приятно съпътстващо усещане, а не необходимост. Днес очаквам единствено да бъда възнаграден емоционално и финансово заради качествата, които притежавам и съм развил, подкрепени от равновесието на емоциите, закалени през годините.
Макар надраснат, хазартът ще остане винаги част от мен, както и от много от нас инвеститорите. Той е съставка от нашата същност и би било илюзия да вярваме, че може просто така да го отсечем като изсъхнал клон. А и не би трябвало. Хазартността в малки дози, както отровата на змия, може да бъде впрегната в не една и две полезни дейности. Но трябва ясно да се съзнава, контролира и да се държи далеч от света на инвестициите. Нищо не пречи да изразходвате хазартната си енергия в игра на покер някоя петъчна вечер с Вашите приятели. Би било чудесна възможност да докажете на тях и на себе си, че сте абсолютен господар на собствените си емоции. Но разумът трябва да надделява, когато става въпрос за финансовите пазари.
Едно от големите умения в инвестирането е умението да се осъзнават моментите, в които правим просто залози на машинка и някой ни води за носа, и тези моменти, в които реално инвестираме. Лесни и бързи пари в инвестирането няма. Няма каре с жокер. Няма внезапен джакпот. За сметка на това има безброй собственици, представящи се като инфлуенсъри, анализатори и агитатори на неизброими възможности, стратегии и хватки за откриване на точно такива пари. Собственици, които гонят само своя интерес и следват своята програма. Един от гарантите за това правилно да се ориентирате и да ги разпознавате са книгите. Другият е натрупването на дългогодишен опит. Борбата с хазартността на инвеститора и неговите инвестиции може да бъде условието, което ще определи кой диктува правилата в тази игра, както и това дали ще печелите от инвестиции или не.
